Големият проблем пред българското земеделие в 800 думи

By praadmin 0 783 Views

През вече далечната 2007 година България влезе в Европейския Съюз и така започнахме да пишем новата земеделска история на страната. Всички виждахме директните субсидии и европейските помощи за закупуване на земеделска техника, но не обръщахме достатъчно внимание на факта, че вече сме част от общ пазар с около 445 млн. потребители, на които можем да продаваме без да плащаме мита само чрез издаването на стандртна фактура. Тъй като България и Румъния бяха производителите с най-ниски разходи в ЕС, бързо хванахме голям процент от пазарите на пшеница, ечемик, царевица и слънчоглед в Гърция, Италия и Испания. Близо 15 години реализирахме 70% от продукцията си на вносителите от Южна Ервопа на премиални цени, защото работата с нас беше значително по-лесна и нашите зърна и маслодайни култури не подлежаха на обмитяване. Tова носеше допълнителен приход от между 30 лв. и 40 лв. на тон, който стигаше до всеки български земеделец.
През 2007 г. един декар земя се оценяваше на 300 лв., а годишната рента рядко надвишаваше 20 лв. Средният добив на пшеница се движеше от 350 кг до 400 кг от декар, докато при царевица и слънчоглед не се различаваха съществено от прогнозните за 2023 г. – 450 кг/дка и 200 кг/дка. Днес, средната цена на един декар земя е 3000 лв., а рентата е между 80 лв. и 100 лв. на година. При 20% ръст на общия добив осреднен между 3-те култури виждаме 1000% ръст на цената на земята и 500% при рентата. Директните субсидии за декар обработваема площ стагнират на 30 лв. и биват изядени от инфлацията, а грантовете за покупка на техника са силно ограничени.
След започване на войната между Русия и Украйна в началото на 2022 г., в опита си да помогне на украинските фермери и да намали значимия инфлационен натиск върху хранителните пазари, ЕС на практика прие Украйна в единния пазар, като премахна всички вносни мита. Изведнъж България и Румъния загубиха своите позиции като основни доставици на пшеница, царевица и слънчоглед за европейските вносители. Тяхното място бе заето от държава с 410,000,000 декара от най-добрата обработваема земя в света. Преди войната рентите в Украйна бяха около 30 лв. на декар, а добивният потенциал при пшеница над 400 кг/дка. Разходите за труд, горива, тор и други са значително по-ниски от нашите. Но най-неприемливото е, че могат да продават на европейските пазари, но не са длъжни да спазват еврпейските изисквания за отглеждане на зърнени и маслодайни култури, които костват на българския и румънския фермер 30 лв. на декар.
Обобщавайки всички разходи, ценовото предимство на Украйна е приблизително 100 лв. до 120 лв. на декар спрямо България и Румъния. Въпреки субсидиите от 30 лв./дка, добивното предимство от 100 кг/дка при пшеницата, например, техните фермери могат да си позволят да продават продукцията си на значително по-ниски цени и пак да бъдат на позитивен резултат. Ефектът от този дисбаланс е вече видим, защото към момента българският фермер трябва да реализира стоката си 50 лв. под себестойност на декар и това няма да бъде така само тази година. Следващата кампания торовете може да бъдат по-евтини, но разликата в рентите и разходите за пръскане и обработка на декар земя ще останат 100 лв. на декар или близо 200 лв./ на тон при 500 кг/дка добив на пшеница или царевица.

Проблемът за българския земеделец се задълбочава, когато погледнем цифрите на регионално ниво. На изток земеделската ни продукция се реализира основно на черноморските пристанища за износ, където цената се формира и на база транспортни разходи до точката на товарене, които за западните производители са + 40-70 лв./т. Досега земеделците на запад успяваха да получават еданкви цени спрямо колегите си от изток, защото имаше активно търсене от големите гръцки консуматори на зърнени и маслодайни култури. Към момента тяхната цена не може да бъде компенсирана от гръцко търсене, тъй като те са се насочили към директен внос от Украйна на големи корабни карга със зърно.
Забрана за внос на украинска продукция има в България и още 4 държави от ЕС, но това има минимален ефект, тъй като страната ни не е вносител на зърнени култури или слънчогледово олио. Ние сме износител и когато украинската стока стига до Гъриця, Италия или Испания на свръх ниски цени, ние нямаме опция освен да продаваме на същите. Единственото решение е възстановяване на вносните мита, докато цената на земята, рентите и земеделските практики в Украйна се изравнят с тези от Европейския съюз и можем да се конкурираме с тях при равни други условия. А, всъщност не е ясно дали има политическа воля да се осъществят тези промени на европейско ниво, тъй като всяка страна има своя различна гледна точка по въпроса спрямо това дали тя е страна износител или вносител на земеделска продукция.

Донякъде, обратно на логиката, също така е много важно да се възстанови износа чрез украинските черноморски пристанища, защото към момета световните цени са на нива като за работещ „Зърнен коридор“. Но тези общо 40,000,000 т от украинска пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед и рапица могат да се товарят единствено на кораби с капацитет до 15,000 т, пътуващи предимно до Турция и ЕС. Отваряйки коридора, украинските износители ще могат да насочат вниманието си към Африка и Азия и да намалят натиска върху европейския пазар, следователно да дадат глътка въздух за българските земеделски производители.