Тодор Джиков: Липсата на Закон за поземлените отношения у нас стопира инвестициите в земеделските стопанства и ги прави неконкурентни
By praadmin
0
13 Views
By praadmin
0
13 Views
България има най-тромавата система за достъп на работна ръка от третия свят в сравнение с другите страни от ЕС
Ако погледнем от гледна точка на устойчивостта и сигурността на картофопроизводство, в т. ч. и на развитие на земеделието като цяло в страната, непременно трябва да посочим една от много съществените причини за спада в производството. А именно – че от 30 г., никой в България не направи Закон за земеделско ползване. Това коментира специално за „Практично земеделие“ – Тодор Джиков, член на УС на Националната асоциация на картофопроизводителите, които проведоха семинар във Велинград, на 12 и 13. 03. 2025 г.
Много хора бъркат този така необходим нов закон със Закона за собствеността на земеделска земя, който възстанови земята в реални граници, поясни г-н Дижков и изрази мнение, че съществуващия закон не може адекватно да управлява и регулира поземлените отношения и собственост. „Имаме нужда от чисто нов закон и от нова агенция, която да урежда поземлените отношения на базата на нова нормативна база. И така, ние като производители, ще имаме необходимата ни сигурност“, каза още той. Така ще можем да инвестираме в земята, напр. в поливни системи и важни мелиоративни съоръжения, ще можем да правим дългосрочни планове, да инвестираме в стопанствата си, за да повишаваме рентабилността им, е мнението му.
Запитан какви са проблемите на картофопроизводителите сега, когато в обществото се води дебат за нелоялните практики от страна на прекупвачи и търговци, в т. ч. и затрудненията, създавани но големите хранителни вериги в търговия на с български земеделски стоки, г-н Джиков изрази накратко мнението си, което публикуваме тук в резюме:
-Площите заети с картофи в България са около 85 хил. декара. Получената продукция на годишна база е около 150 хил. тона. Почти всяка година се нуждаем от внос, приблизително около 60 хил. тона. Недостигът е огромен. Статистиката сочи, че през 2006 г., в навечерието на приемането ни в ЕС, площите с картофи в страната са били 222 хил. декара. Сравнявайки цифрите всеки може да прецени какъв голям спадът бележи производството от тази култура. Пласментът от година на година става все по-труден. От няколко години вече алармирам, че основните дистрибутори на български картофи са хранителни вериги. Над 80% от храните в България се продават от веригите. Останалите 20% се реализират от познатите традиционни пазари и малки квартали магазини. Все по-трудно обаче българските картофопроизводители влизат и продават на големите вериги по ред причини. Големите вериги търсят сигурност. Избират фирми, които целогодишно им доставят картофи. И това са предимно конкурентни фирми от чужбина. Така че положението не е никак „розово“.
На практика, държавата през последните 30 години не е направила почти нищо. Не е необходимо да изреждам, че у нас липсва Закон за кооперирането. При нас липсва проследимост на продукцията от производител до краен клиент. Липсва адекватен контрол от страна на Министерството на финансите в лицето на НАП и от страна на БАВХ, което дава възможност на всевъзможни търгаши да купуват и продават незнайно от къде, да внасят, да преетикетират, да подменят етикети, да предлагат като „българско, да правят от трето – първо качество. В крайна сметка всичко това поставя в невъзможност българските производители да бъдат конкурентноспособни.
Продължаваме с причините, които касаят законодателството. Липсват на адекватни закони. Ние като производители нямаме сигурност от позиция на планиране на площите, на които ще отглеждаме земеделски култури. Ние не можем, а не бива, при това състояние на пазара да си правим планове. Държавата не е направила нищо и за напояването. Имаме проблеми и с работната рака. Тоест, на практика, посочвайки проблемите, се налага да започнем от пазара. Не бива субсидиите да са водещи в едно производство. В Западна Европа печелят от качествена продукция, не от субсидии. Но за да произвеждаме качествена продукция, първото и най-важно нещо е е да имаме пазари. Но за да имаме пазари, ние като картофопроизводители трябва да сме произвели качествена продукция. Трябва да имаме партиди, трябва да имаме количество. Това означава, че трябва се кооперираме. Да има къде да съхраняваме огромно количество продукция от картофи. Да име сключени договори с хранителните вериги за доставка. И тук, на преден план, веднага излиза проблемът с нелоялната конкуренция и с некоректния внос който се прави. Т. е. липсва адекватен контрол по веригата.
След това идва проблемът с работна ръка. В България има най-тромавата система за достъп на работна ръка от третия свят в сравнение с другите страни в ЕС. Не е необходимо да навлизам в подробности, но ще посоча Гърция и това колко лесно и бързо там се решава същия проблем. Всяка година съседите имат около 80 хил. сезонни работници.
Трябва да се отбележи и липсата на сигурност при напояването. Ето, през миналата година, в нашето стопанство – в началото на юли свърши водата. Това компрометира качеството. Не можах до поливам картофите през последния месец от развитието им. След това по-трудно ги извадихме и на практика продукцията имаше по-ниско качество. Така и аз като производител не мога да бъда конкурентен на австрийци, французи др., посочи още Тодор Джиков.
Разговора води: Яна Брезовска